Тази година се навършват 150 години от рождението на Мануел де Фая (187-1946), както би се произнесъл на испански, още познат като Мануел де Фаля, смятан за един от най-видните испански композитори от първата половина на 20 век и представител на част от Епохата на среброто или Сребърния век в испанската култура. Той е композитор на авангарда, модернист, импресионист, но и притежаващ свой неповторим стил, близък приятел на Лорка, андалусец като него, макар и от Кадис, а и двамата освен идеологията ги сближава и Гранада, където прекарват дълго време. Макар и за времето си да е популярен композитор, Файя има и по-малко познати произведения, които не се изпълняват дълги години, понеже са прекалено модерни за времето си, предизвикателство не само за музикантите като изпълнение, а и защото не съответстват на тогавашния вкус и разбиране. Неговата музика се корени с испанския характер и андалуския фолклор, преработен през модерната гледна точка. Също като Гауди, геният, който замисля Саграда Фамилия , но знае, че няма технологията тя да бъде довършена и направена по негово време, и Фаля е визионер, но в музиката.
Файя като повечето гении е особняк. Според биографа му, той е хипохондрик и има различни мании, не понася прахта и вятъра, и си е мие ръцете, докато не получава толкова остър хроничен дерматит, че даже нацапва клавишите на пианото с кръв. Докато живее в Париж (1907-1914) се сприятелява с Равел и Дебюси, Пикасо и други бележити творци на модернизма. Париж е и мястото, на което той отдава чест, защото на него дължи истинското си призвание, това на композитор, както той самият отбелязва. Файя пише: “Ако не беше Париж, щях да стана преподавател по музика, за да се издържам.“
Съществува интересна легенда, че в завещанието си той иска да изгорят партитурата на негово произведение – балетът “Любовна магия“ (El Amor Brujo), което е доста популярно и никога повече да не се свири. Разбира се дори и да е истина, това е невъзможно, понеже вече е откупено и така, слава богу, то остава за бъдещите поколения. Макар и по-скоро легенда, не е извън границите на възможното, защото Файя е голям перфекционист, дори вманиачен, и не смята, че това произведение, което е написано рано в неговата кариера (1915), е достатъчно добро, въпреки че дори за времето си то се превръща бързо в любимо на публиката и му носи светкавичен успех. Той го преправя няколко пъти през годините. Самият той е пианист, но е толкова взискателен, че в живота си написва или пренаписва няколко произведения и е написал доста малко произведения за пиано, защото не е доволен и изпипва и детайли. Писал е симфонична музика, а не за пиано, но в наши дни вече има пианисти, които са транскрибирали негови симфонични балета за пиано, като Хосе Луис Нието, сложна задача, защото музиката му е доста наситена и е трудно всичко да се включи, а самото изсвирване изисква голяма виртуозност. Затова малко изпълнители се наемат да свирят музика на Файя за пиано.
Един такъв пример е Рубинщайн, който е добър приятел и обича да изпълнява негови произведения, затова Файя пише специално за него “Фантазия Бетика“, но Рубинщайн никога не я изсвирва. Това е защото според него не може да се изсвири, на което Фаля го предизвиква, че “той не може да я изсвири“. Това не е съвсем така. Всъщност историята е малко по-различна. Рубинщайн е трябвало да изпълни произведението в Ню Йорк, но не успява да се подготви навреме. Впоследствие го е изпълнява няколко пъти през 1920, макар че не съществува негов запис, но скоро престава да го свири и никога повече в кариерата си не го изпълнява, и не защото не може, просто не му харесва. Файя е изпреварил вкусовете на времето и създава произведение, което е непонятно и несмилаемо за тогавашната публика, особено онази еротика, която той умело вплита в произведнията си. Интересно е, че с години тази фантазия за пиано не се изпълнява и заради техническата си трудност, дължина и необичаен стил, включвайки много елементи от фламенко традицията и музиката на испанския юг, и заедно с това, че музикантите и публиката не я оценяват, води до дългия период от време, в което тази пиеса лежи забравена. В наши дни обаче публиката я преоткрива благодарение на таланта и отдадеността на музиканти като Хосе Луис Нието и неговата голяма любов към Файя.
