Световният ден на жената се отбелязва, за да почете борбата на жените за равенство с мъжете, правото на вот, на работа, на достойно заплащане, на достъп до образование, на множество права, за които жените е трябвало да се борят, за да получат. Дори сега множество жени по света страдат от неравенство, от дискриминация и отнети права. В други държави, макар жените да имат привидно равни права с мъжете, те отново често са подложени на дискиминаторно поведение, като това да не бъдат наемани на работа, защото имат малки деца. Дори в демократични страни жените страдат от мизогиния или омразата и презрението към жени, която е много повече от домашно насилие, и често може да е прикрито и се изразява като пренебрежение, обида или дори подигравка. Дори и днес жените продължават тази борба за един свят, в който полът няма да има значение, а това какъв си.
В Испания борбата за правата на жените не е лека, и не е кратка. Тъкмо придобили права през 30-те години по време на Републиката (1931-1939), те са им брутално отнети по време на режима на Франко и се е наложило отново да се борят, дори и в изгнание. На жените не само им било отнето правото да гласуват и били буквално изпратени обратно в кухнята, но й дори да искали да работят, им трябвало разрешение от бащите им и съпрузите. Изобщо жената била законова собственост, първо на баща си, а по-късно на мъжа си. Дори тогава, не всички професии били достъпни за тях, да не говорим за висшето образование, до което достъпът им бил силно ограничен. Жени, които не споделяли франскиските убеждения или били отявлени републиканки ги грозял затвор, и нещо по-лошо, отнемали им децата родени в затвора. Много от тези деца както и онези деца на екзекутираните от режима републиканци, били давани за осиновяване и не само в страната, а и извън Испания. В днешно време тези деца са известни като “Изгубените деца“, като по последни данни се отнася за 30 хиляди деца. Що се отнася до раждането, контрацепцията била забранена, както и абортите. Неомъжените бременни момичетата не били третирани по-леко, те били затваряни в специална институция, където да родят, като децата на много от тях били отнемани и пак давани за осиновяване. Най-страшното е, че в тези институции попадали и омъжени жени, от които мъжете им просто искали да се отърват. Изобщо, било е ужасно време да си жена. Днес съществуват доста филми, книги, документални поредици и спомени на потърпевши, които разказват за този мрачен период.
Затова Международният ден на жената е особено важен празник в Испания, в чест на всички тези знайни и незнайни жени, допринесли за страната си, борили се за един по-добър живот на нейните граждани и най-вече за правата на жените, често жестоко наказани за убежденията си. Този ден в много от големите градове има манифестации, с които да почетат тази борба. Днес Испания е четвърта в Европейския съюз по Индекса за равенство между половете, с 76.4 точки от 100 (за сравнение България е на 16-то място с 65.1), като хубавото е, че във всички страни в ЕС този индекс е в растяща тенденция (според данните от 2023).
2 от великите жени, свързано с борбата за равноправие са адвокатът и политик Клара Кампоамор (Clara Campoamor) и философът и есеист Мария Самбрано (María Zambrano).
Активен участник в борбата за правата на жените, Клара Кампоамор (1888-1972), по професия е адвокат, политик и писател, както и основателка на феминисткото движение в Испания. Тя успява да завърши право във време, когато за жените не е било прието да следват подобни специалности и да стане първият адвокат жена във Върховния съд. Тя повежда и борба за правото на жените да гласуват. Благодарение на тази нейна борба, през 1931 година Републиканците признават правото на жените да гласуват и това право за първи път е упражнено на изборите през 1933. Самата тя е избрана за депутат от област Мадрид в парламента през 1931.
Освен правото да гласуват, Клара Кампоамор се бори срещу дискриминацията по пол, за правото на жените на развод и на признаване на правата на извънбрачните деца. За съжаление по време на режима на Франко правата на жените са силно ограничени. Много от правата, за които тя се бори и които са им дадени през Втората испанска република (1931-1939) са им отнети. Като много феминистки и републиканки, Клара Кампоамор бяга в изгнание, за да не свършат във франкиските затвори или по-лошо. Живее в изгнание в Швейцария до смъртта си през 1972 на 84 години, като дори в изгнание тя продължава да се бори за правата на жените, публикувайки текстове на политически теми, като голяма част са свързани с правата на жените.
Днес за да почетат тази смела жена и нейните усилия за по-добър живот за жените, гара Мадрид-Чамартин от 2020 носи официалното име Мадрид-Чамартин-Клара Кампоамор, а през 2021 една от сградите на брюкселския парламент се нарича “Кампоамор“ в нейна чест. През 2011 артистът Дора Саласар изработва нейна бронзова статуя за 80-годишнината от признаването на правото на жените да гласуват (през 1931), която се издига в Доностия-Сан Себастиан в Баската област. В ръцете на Клара Кампоамор държи книга, на корицата на която е изписано “Една жена – един вот“.
Image by Sami Mlouhi, CC BY-SA 4.0, link, via Wikimedia Commons
Друга видна републиканка, принудена да живее в изгнание в Латинска америка и Европа е философът и есеист Мария Самбрано (María Zambrano, 1904-1991). Тя е ученичка на философът и есеист Хосе Ортега и Гасет, преподавател в университета в Мадрид през 30-те и убедена републиканка. Дълги години е в изгнание и живее в Европа и Латинска Америка, като пребивава във Франция, Мексико, Чили, Пуерто Рико, Рим и Женева по време на режима на Франко, но за щастие тя дочаква неговото падането след смъртта на Франко и се завръща в страната си през 1984, седем години преди смъртта си през 1991 на 86 години. Въпреки напредналата си възраст, тя продължава да пише до смъртта си, и не само есета на философски теми, а и литературни критики, мемоари, дори поезия. Интересува се още от психология, психоанализа и изследвания на пола. Тя е една от малкото жени носителки на престижната премия “Сервантес“ за испанска литература (литература създадена на кастилски испански по целия свят), която се връчва в престижния университет на Алкала де Енарес, родното място на великия автор на “Дон кихот“. Тя е и първата жена носител на тази награда, връчена й през 1988, когато тя е на 84 години. Самата награда се връчва от 1975 и досега само 6 жени са нейни лауреати.
De Heralder – Prize PlatePrize Medal, CC BY-SA 3.0, link
Днес в нейна чест влаковата гара в Малага носи нейното име, а в родното й място, Велес-Малага в провинция Малага, има парк кръстен на нейно име. Нейното име носи и библиотеката по филология в университета ‘Комплутенсе“ в Мадрид, където Мария Самбрано учи във Факултета по философия и филология.
Por Francesc Fort – Trabajo propio, CC BY-SA 4.0, link
Родената през 1960 писателка Алмудена Грандес (1961-2021) е все още ученичка, когато Франко умира и не е пряк сидетел на ужасите на Гражданската война, но като писател е решена да разкаже жестоката истина за войната, нейните пагубни последици и режима и да говори от името на неговите жертви. Тя предприема амбициозната задача да напише поредица от 6 книги, наречена “Епизоди от една безкрайна война“, в които да разкаже за забравената борба на противниците на Франко, особено жените. Те обхващат периода от 1939 до 1964, в които животът на фиктивните герои се преплита с реални събития, както и последиците от тези събития, които стигат чак до 1977-78 в епилозите. Алмудена Грандес успява да публикува пет от тях преди преждевремената си кончина на 61 години, когато губи своята най-тежка борба – тази с рака. Като по-млада тя става известна с феминиските си романи, в които главните героини са жени, които се сблъскват с промените и проблемите, но и новооткритата от тях свобода в след-Франкова Испания. Много от книгите й придобиват световна слава, а романите й са преведени на 20 езика, като противоречивият еротичен роман “Възрастите на Лулу“ (1989). Не само това, 6 от 14 й романа са превърнати във филми, включително и гореспоменатата книга, като в екранизацията от 1990 участва младият Хавиер Бардем. За своите романи тя е носителка на множество отличия и премии, но освен като писател, Грандес активно се бори за социални промени, защитава правата на жените и категорично и открито се обявява срещу всякаква форма на насилие и на тероризъм. След смъртта й през 2021, за да се почете тази велика дама, гарата Мадрид-Аточа носи нейното име: Мадрид-Аточа-Алмудена Грандес.
