Диего Веласкес и изкуството да рисуваш

Диего Веласкес е художник, който  ни преподава изкуството как се рисува. Барокът обича драмата, страстта, емоциите. За разлика от предишните по-статични стилове, Барокът е движение, което разказва история. Не е чудно тогава, че този стил намира изключително благоприятна почва в Испания със своя католицизъм и обичта си към драмата и театралността. Погледнете само религиозните им процесии и празници.

Един от най-известните представители на Барока в Испания се явява Диего Веласкес (испанците ще го произнесат Беласкес). Пътят на Веласкес започва през 1599 в еврейския квартал на Севиля. Неговият баща е от еврейски произход, но по-късно се покръства и става християнин, така наречените конверсос. Веласкес разбира се скрива тази си част от биографията, тъй като в дълбоко католическа Испания да си потомък на евреи през 17 век не е добър знак, та макар и покръстени. 

Въпреки скромният си произход, Веласкес не му липсва амбиция, подплатена с голям талант. Започва да чиракува и да се учи при севилския художник Пачеко, а по-късно се жени и за дъщеря му. Макар и да е негов ученик 6 години, Веласкес не се повлиява от неговия стил, който клони към Маниеризъм, а развива свой собствен бароков стил. Така ученикът бързо надминава учителя си и установява своята репутация в Севиля като художник на кухненски сцени, както са известни по това време и още тогава проличава гения ми. Благодарение на  връзките на тъст си заминава за Мадрид с писмо до изповедника на краля. Въпреки че първоначално не се среща с краля и не успява да нарисува негов портрет, успява да нарисува известния поет, Луис де Гонгора. Все пак когато придворният художник на Филип IV умира, Веласкес получава шанс да нарисува портрет на младия крал. Талантът му впечатлява Филип IV  от династията на Хабсбургите и така едва 23-годишен Веласкес се превръща в придворен художник и прекарва 36 години до смъртта си на тази позиция. През това време той създава многобройни портрети на кралското семейство, като  е нарисувал 34 портрета само на Филип Четвърти. Освен кралски особи, той рисува,рицари, свещеници, поети, придворни, дори шутовете в кралския двор.  Един проблем с Хабсбургите е това, че множеството бракове между братовчеди и други близки роднини и последвалото кръвосмешение  водят до физически, а и често психически,  деформации. Една от най-характерните им черти е издадената напред долна челюст, станала известна с името ‘’хабсбургската челюст’’, толкова характерна и за двата пола. Веласкес успява да ни представи династията  в техния реализъм и запечатва вида им за поколенията

Най-известната картина, смятана за неговия шедьовър, разбира се, си остава ‘’Лас Менинас’’, като буквалният превод е младите придворни дами и идва от португалски. Днес платното заема почетно място в Mузея Прадо в Мадрид. Нарисувана в края на живота на художника през 1656, тя е една от най-значимите барокови картини, не само за Испания а и в света.

За времето си Веласкес създава нещо новаторско, дотолкова, че дори в наши дни експертите продължават да анализират посланието на картината и скрития в нея смисъл. Да постави такава загадка в своята картина, може да направи само гений. Това е портрет на кралския двор по това време, заедно с джуджетата, прислугата, стражата и самия художник, като всеки от картината е идентифициран с изключение на гарда. Двете придворни дами, на които е кръстена картината, са Исабел де Веласко и Мария Агустина Сармиенто де Сотомайор. По това време е модерно присъствието на джуджета в кралските дворове, използвани за забавление, но и често като съветници. Двете джуджета са Марибарбола и Николасито, уважавани членове на кралския двор, които Веласкес изобразява в благородна светлина, за разлика от начина на изобразяване на джуджета по това време, като смешни и уродливи. Така той ги поставя на равна нога с останалите важни действащи лица на платното. Интересното е, че Веласкес рисува кралицата и краля, които са на мястото на публиката и се отразяват в огледалото на заден план. Това е картина в картината, както и автопортрет на самия художник, който също се появява на по-заден план.

На преден план е самата инфанта, Маргарита Тереса, по това време тя е единственото оцеляло дете на краля и втората му жена, Мариана или Мария Анна Австрийска, която му е племенница, а малката инфанта се явява като ангел носещ надежда за бъдещето. По това време единственият му син и наследник (според испанската традиция тогава, момчетата наследяват престола) от първия брак е починал. По-късно се ражда и син от втория му брак, бъдещият Карлос II, последният Хабсбург. Маргарита по брак става Германска кралица и Императрица на Свещенната Римска Империя, но също умира млада, само на 21 години. 

По това време кралят е вече стар, но с хитрата игра на светлината и замъгленото огледало на заден план, това е прикрито. Друга мистерия е, че ако Веласкес рисува портрет на кралската двойка в картината, то такъв портрет не съществува в действителност. Затова се смята, че всъщност има второ огледало, нещо доста често използвано при рисуване на портрети и то стои на мястото, на което сме ние, зрителите. По този начин художникът има ясна рамка на своята картина и в момента той изобразява как създава “Лас Менинас“, т.е. това което виждаме е отражението на художника и обстановката в стаята, или картината изобразява акта на създаване на картината. 

За съжаление, до нас не е достигнало платното в оригиналния му вид заради пожар в двореца през 1734, при който част от него е увредена и макар голяма част от пострадалите образи да са реставрирани, се налага да се отрежат краищата на платното, а лицето на стража е размазано. Една от мистериите е дали чамберлана на кралицата излиза или влиза, понеже е нарисуван на фона на отворена врата в дъното. Вратата от друга страна, както и прозореца отстрани се явяват важен източник на светлина, като тя пада в средата, точно върху инфантата и нейните придворни дами. Друга интересен детайл е, че на дрехата на самия художник е изобразен червеният кръст на Свети Яков (Сантяго), който символизира носенето на рицарско звание. Обаче през 1656 година, когато картината е завършена, Веласкес все още не е получил рицарско звание, което получава едва четири години по-късно през 1659. Дали кръстът е нарисуван по-късно, или рисувайки го, Веласкес подсказва на краля какво очаква от него. Едва ли ще узнаем, но това е още една от мистериите на платното. 

Всъщност картината не винаги е носела това име, появява се като “Портрет на императрицата“, по-късно като “Семейството на Филип Четвърти“ и чак през 19 век в каталога на Музея Прадо е записана като “Лас Менинас“ (“Придворните дами“). Като всички велики творения, тя оказва влияние на художниците след нея. Много използват композицията на фигурите в свои произведения.  Интересен пример е, че Пикасо през 1957, 20 години след като рисува “Герника“, създава серия от 58 картини вариации на “Лас Менинас“, като сам той вижда картините си като политически протест срещу режима на Франко. През 1968 година той дарява серията на Музея Пикасо в Барселона в памет на неговия близък приятел Хайме Сабартес, където и до днес може да бъде видяна. Същият този приятел с огромното си дарение на колекцията си от картини на Пикасо дава началото на музея, като по това време се нарича “Колекция Сабартес“ поради факта, че режимът на Франко не би одобрил музей на името на Пикасо, който е отявлен противник на неговата диктатура. Друг велик испански художник, Дали, също прави свои интерпретации на картината.

Скромният потомък на евреи успява да стигне до Мадрид, да стане придворен художник и приживе да се наслади на слава и пари, както и на хубава пенсия в края на живота си, значимо постижение не само за времето си, а и за напред. Днес освен множеството платна, които ни е оставил и на които може да се полюбувате в Музея Прадо и други музеи, неговата статуя стои пред Прадо, заедно със статуите на Гоя и Мурильо (като всяка заема различна страна от музея) – почит, която испанците са отредили на едни от своите най-велики художници.

Може да прочететте повече за Гоя тук.