Макар да знаем доста за един от най-великите писатели в испанската, а и в световната литература, както и един от основоположниците на съвременния роман, всъщност има доста неща, които си остават мистерия. около личността на Мигел де Сервантес. Не знаем със сигурност кога точно е роден и кога е умрял, къде лежат костите му (или почти), нито как е изглеждал. Всъщност със сигурност знаем, че е съществувал и не се съмняваме в литературните му достижения, за разлика от спекулациите около личността на английския му съвременник Шекспир, както и факта, че Сервантес със сигурност създава първия съвременен роман и то цели 100 години преди останалите автори, който ще повлияе не само на хода на литературата, но и ще служи за вдъхновение на доста от най-бележитите автори в световната литература. Както и няма съмнение, че неговият роман “Дон Кихот“ е все още една от най-четените и превеждани испански книги.
Човекът без име и рожденна дата
Нека почнем от рожденото свидетелство. Никой не знае кога точно е роден, всъщност датата е предположение, понеже на 29 септември е Денят на Свети Мигел, на когото малкият Сервантес е кръстен. Бащата е бил хирург без образование, и Мигел се ражда в семейство със седем деца, от които той е четвъртото. Имал е 3 сестри и трима братя. Много повече се знае за сестрите му, с две от които той живее в по-късните си години, а третата влиза в манастир още на 18 в родния им град, Алкала де Енарес.
И макар първото име да е оригиналното, то не така стоят нещата с фамилното му име или фамилните му имена. Начина на изписване на фамилията Сервантес, както на Шекспир в Англия, е бил меко казано разнообразен, по едно време изписването е било “б“, като с течение на времето е преминало “в“ (в испанския двете букви – b и v – се изговарят еднакво като б). И до ден днешен на испански името ще се прочете “Сербантес“. Интересното е, че негови произведения са публикувани и със името “Серуантес“, в които латинката буква “u“ е замествала “v“. Изписването на Сервантес, както и на Шекспир, не е голяма загадка и е нещо логично за времето си. Все пак не са имали компютри, не всеки е владеел краснопис и понякога е трудно да се разчетат документи. Името Сааведра, обаче, изобщо не е съществувало, а Сервантес го е включил като интересна добавка и заигравка (в Испания детето носи фамилните имена на майката и на бащата като между двете се слага предлога “и“, като по-важното за едно време, това на бащата, винаги е стояло първо), така че бихме предположили, че това е майчината фамилия, но не е така. Едно от предположенията е, че докато е бил в затвора в Алжир, където попада в плен, след като е отвлечен от пирати (да, в биографията му не липсват всякакви рисковани събития, които без малко да ни лишат от един от най-големите образи в съвременната литература, а именно героя му Дон Кихот), арабите му дали името едноръкия (шайбедраа), заради наранената му лява ръка в битка и оттам се е превърнало в Сааведра. Разбира се, истината може да не е била толкова поетична изобщо. Каквато и да е истината, в документи от епохата, втората му фамилия започва да фигурира едва когато е бил на възраст над трийсет и пет години.
Паметник на Сервантес, площад Испания, Мадрид
Чий е този портрет?
А знаем ли днес как точно е изглеждал Сервантес? И да, и не. Съществува портрет, който векове се смята, че е на Сервантес, докато не се разбира, че не е. Оказва се с модерната дума ‘’фейк’’, защото портретът е рисуван не през 17 век, когато е живял Сервантес, а около 2 века по-късно. Въпреки това Сервантес хитроумно ни е оставил свой вербален портрет, единствения истински, защото е излязъл изпод неговата ръка. Доколко се е придържал към достоверността, не можем да кажем, но пък често рисуваните портрети са имали за цел да представят дадена личност, най-вече крал в по-достолепна и величествена светлина и не можем да сме сигурни в тяхната истинност докрай. Доста художници са изобразили Серванрес следвайки това словесно описание, но досега не е открит автентичен портрет на Сервантес и не знаем как е изглеждал един от най-великите писатели в историята. Тъжно, но факт.
Да се върнем на словесния портрет, който се намира в предговора към „Поучителни новели“ („Novelas Ejemplares“), сборник от 12 новели, заради които Сервантес доста правилно заявява, че е първият автор на новели в Испания (те са по модел на италианските новели, но значително подобрени). От него научаваме, че Сервантес, вече над 60 годишен, има само 6 зъба, не е нито висок, нито нисък, нито дебел, нито слаб, с орлов нос, някога със светло кестенява до към руса брада, която сега е посивяла. Всъщност портретът е доста обобщен и би могъл да е картина на човека от 17 век. Но не е ли гениално, Сервантес е всеки един, той е част от хората, за които пише, образът на човека с главно Ч.
Моля, истинският Дон Кихот да стане!
Тук не става въпрос за четиривековно плагиатство, а по-скоро за една надпревара на Дон Кихотовци. През 1614 година, 9 години след публикуването на първата част, се появява продължението на Дон Кихот, само че не е написано от Сервантес, а е подписано от човек на име Авеянеда. Това име е измислено, разбира се, такав човек или автор не съществува, нито пък измислената биография, която той представя в пролога на книгата. Всъщност в първата част на “Дон Кихот“, Сервантес открито критикува и осмива свои съвременници, което му навлича и техния яд, особено на Лопе де Вега. Смята се, че някой от тези обидени съперници е авторът на продължението, с което цели да отмъсти на Сервантес, да му се надсмее и критикува неговото произведение. Изданието става познато като “апокрифният Дон Кихот“. Най-добре се смее този, който се смее последен, казва народът. Смята се, че произведението на Авеянеда е ускорило публикуването на вече истинската втора част на “Дон Кихот“ от Сервантес, който умира няколко месеца след това, през 1616. Някои автори стигат до там, да твърдят, че без апокрифното издание, втората част на на романа никога не би бил завършен. Доста се спекулира, че авторът е бил самият Лопе де Вега, но тази теория е отхвърлена в наши дни. Във втророто издание Сервантес остро критикува части от книгата на Авеянеда и се разбира, че знае кой е истинският автор, но никога не издава кое е неговото име, което може би е най-доброто отмъщение и подигравка, вместо да го направи известен, да тъне в неизвестност и вероятно забрава. Така и до ден днешен името на истинския автор на апокрифа остава в сферата на догадките, като дава хляб на литературните изследователи. В тази битка на Дон Кихотовци, Сервантес се увенчава с победата, като доказва своя писателски талант,а световната литература печели продължението, което заслужава.
Има ли си гроб “човекът без гроб“?
Вече да. Доскоро човекът без лице, бил и човек без гроб. Знаело се къде е погребан, тъй като Сервантес сам е пожелал това да стане в църквата Сан Илдефонсо в конвента на Ордена на босоногите тринитарианки (или монахините от ордена Света Троица). Той се намира близо до къщата, в която писателят живее в последните си години в днешния Квартал на буквите (наречен така заради бележитите писатели и поети живели там), на улица която днес носи името на неговия съперник, „Лопе де Вега“ 8. Причината поради която избира това място не е свързано с близостта до дома му. Всъщност до голяма степен Сервантес дължи живота си на монасите от този орден, а светът им дължи и написването на великия роман “Дон Кихот“, което не би било възможно без тяхната спасителна намеса. Когато Сервантес попада в плен на алжирски пирати и прекарва 5 години в алжирски затвор, семейството му моли релизиозния орден “Санта Тринидад“ да им помогнат да съберат парите за откупа на Мигел, те вече са откупили брат му Родриго, но не са им останали пари за другия брат. Орденът, който се специализира точно в събирането на пари за откуп на пленници християни се отзовава на молбата на семействотот и така Сервантес се завръща у дома след 5 дълги години в плен.
Когато е погребан в криптата, гробът му едва ли е бил неизвестен, но при преустройки на църквата, костите му били преместени и нещата буквално и преносно се объркали. Буквално, защото когато почти 400 години по-късно са намерени кости, които биха могли да са негови, те били смесени с други кости, не били в добро състояние и било трудно да се разбере коя кост на кого е – дали на самия Сервантес, на някоя кръвна или далечна роднина. Учените обаче са единодушни, откритие има и Сервантес вече има гроб, не за себе си, а за тези, които искат да отдадат почит на великия писател. Така 4 века след смъртта си Сервантес е погребан отново, но този път с почести. Всеки, който би искал да види този гроб, обаче, трябва да се въоръщи с търпение и постоянство. Понеже манастирът е действащ и в него живеят монахини, достъпът до църквата, където е гробът, е доста ограничен, само в определено време, определени дни и със предварителна заявка. Някои обвиняват испанските власти, и най-вече на тези в Мадрид, че не са направили повече, за да привлекат туристите към гроба на своя бележит сънародник. Но дори и без гроб, Сервантес винаги е привличал туристите, със своята личност, с творчеството си, и не е ли по-добре хората да четат книгите му, вместо това да са посетили гроба му, но дори да не са прочели един ред от автора, който лежи там.
_01.jpg){kind=link}
Не една дата ли са починали Сервантес и Шекспир?
Макар да звучи като любопитно съвпадение, всъщност категоричният отговор е НЕ. Сервантес умира на 22 април 1616, а е погребан на 23 април. По това време в Испания е било прието за ден на смъртта да се вписва всъщност деня, в който е погребан даден човек, от което се получава и тази заблуда с конкретната дата. Но дори и да бе изчакал с един ден и да беше починал точно на 23-ти, пак нямаше да има съвпадение. По това време Испания вече е приела григорианския календар, докато Англия все още се води по юлианския. Така по юлианския календар Шекспир почива на 23 април, което по грегорианския е 3 май. Тази дата също не е особено ясна, защото Шекспир е роден на 23 април и по този начин англичаните са искали да украсят неговата личност още повече – роден и умрял на една и съща дата. След толкова неясноти и пресмятане, да не се окаже, че може и да са починали в един и същи ден? Едва ли, а и толкова важно ли е. Тези двама съвременници имат много по-важни неща, които ги свързват, като обогатяването на езика, таланта и гения им, влиянието върху съвременниците си, но най-вече следващите поколения и изобщо огромния им принос към световната литература.
