Част втора
Прадо е домът на Гоя и неговите картини. Музеят Прадо притежава най-голямата колекция от картини на Гоя в света, над 150 негови произведения. Там може да го намерите в пълния му блясък, от двете махи, облечената и голата, излегнали се изкусително една до друга, сякаш за да ни се надсмеят и предизвикат, през портретите му на кралското семейство с шокиращия реализъм за времето си, минавайки през политическите му картини “Втори май“ и “Трети май“ и неговия вик за социален протест и политическа промяна, стигайки до веселите дизайни за гоблени на мадридските махо и маха, които веселят окото и създават настроение, както и тъмните картини, които говорят за дълбока депресия и отчаяние, заедно с неговите гравюри и офорти и техните фантастични елементи. Всичко това е в испанската столица Мадрид, в музея Прадо – една картинна галерия, която е приютил не само картините на Гоя, но и голяма частица от неговия непокорен и новаторски дух. В Испания Гоя е навсякъде, освен в музеите, ще го открием в църквите и катедралите с неговите стенописи, ще го открием в хилядите репродукции на негови литографии и картини, в рекламите с негото име, защото както Гоя е представлявал цала Испания, докато е бил жив, такава каквато я е виждал той, и днес, 2 века след смъртта си, продължава да го прави като нейн горд син.
Дори и в старостта си Гоя експериментира, както като техника, така и като материал. Обръща се към литографията, която за времето си е нова техника. Овладява до перфекционизъм гравюрните техники, особено офорта, но често и смесва техники. Ужасите на войната са всъщност серия офорти, които Гоя е направул мецду 1819 и 1829, но странното е, че не са правени, за да бъдат видяни от масовата публика, те дори не са публикувани докато е жив, а след смъртта му. Те изобразяват испанската съпротива в борбата за независимост срещу французите по време на Наполеоновите войни от 1808-1814. През това време той продължава да рисува портрети на силните на деня, било те французи, или испанци. Въпреки че Гоя е често обвиняван и даже се явява на процеса за това, че симпатизирална на френската страна, той винаги е на страната на обикновения човек и неговите страдания и героизъм. С двете си картини Втори и Трети Май, посветени на възстанието от 2 май 1808, Гоя се заявява като патриот. Макар да са поръчани от Фердинанд VII, който се възкачва на испанския престол през 1814, те са направени по предложение на Гоя и в тях личи хуманизмът, с които той рисува, изобразяващ ужаса и болката на обикновения човек, както и жестоката саможертва. Не случайно режисьор като Бунюел е силно впечарлени от кинематографските качества на платната на Гоя, които са пълни с живот и движение, до там, че иска да направи филм за испанския художник.
Гоя е рисувал и кати стил, и като техника, и като теми, толкова различни неща, толкова разнообразно, че наистина човек би си помислил, че е луд, а може би е бил. Гоя рисува така наречените Черни или Мрачни картини, когато е над 70 годишен между 1819 и 1823, той не ги подписва и озаглавява. 14 картини, които не са били за публиката, за които са знаели само той и неговата прислужница. Те са нарисувани направо върху тапетите на къщата, в която е живял в почти пълна изолация извън Мадрид. Интересното е, че къщата е била известна като “Къщата на глухия“, но смешното е, че това име е дадено заради предишния собственик, който е бил глух. Гоя, което е почти или изцяло глух по това време, оценява иронията и се настанява в нея. Когато по-късно далеч след смъртта му къщата е закупена от колекционер, той кара изображенията да бъдат свалени от стените и да се прехвърлят на платно, което довело до повреди, наложило се да се реставрират части, а някои части били и променени. За щастие преди да бъдат свалени, картините са фотографирани, така че се знае как са изглеждали. Името им идва от това, че Гоя използва черна боя за фона, но и заради тъмната си тематика, показваща човешкото отчаяние, безумието и тъмната визия за живота. Макар да изглеждат като виденията на луд човек, те са разрез на човешката душа, на отчаянието, на уродливата природа на човека, на човешките страдания като насочва жилото си към свещениците, краля, управляващите, Инквизицията. Собственикът на къщата е изкал да ги продаде, но за щастие по-късно решава да ги дари на испанската държава. Най-известната му тъмна картина е “Сатурн поглъща сина си“. Това е алегория на властващите, които поглъщат ‘’децата си’’ или тези, над които имат власт и че тези, които са на власт няма да се поколебаят дори да изядат децата си, за да запазят позициите си. И макар за нас тези картини да ни се струват брътвежи на един луд и да създават чувството на безпокойство и ужас, то за времето си вероятно не е било точно така. Обикновеният испанец през 19 век с идването на Романтизма като течение се е интересувал от готиката, свръхестественото, кървища и чудовища, дори повече от съвремените хора. Да не говорим за факта, че живеейки по времето, по което са живяли, испанците, а и не само те, са се нагледали на достатъчно ужасяващи и кървави картини вследствие на войни, болести и екзекуции, извършвани направо по площадите. Днес тези картини се намират също в музея Прадо в испанската столица.
Макар Прадо да приютява голяма част от произведенията на Гоя, както подчертах, обаче, Франсиско де Гоя е навсякъде, и в буквален, и в преносен смисъл. Ако посетите Сарагоса в родната област на художника, Арагон, не пропускайте Музея Гоя , където да се запознаете, а защо не и насладите, на гравюрите, като най-разпространената техника, която Гоя използва е офорт, макар да е обичал и да смесва техники, от най-популярните му серии, а именно „Капричос“, “Ужасите на войната“, “Торомакия“, “Биковете на Бордо“ и “Диспаратес“ или Безумията, още наречени Поговорки. Всъщност понеже техниката на офорта позволява отпечатването в много екземпляри, негови произведения от тези серии се срещат както в Испания, като наприемр в Музея на гравюрите на Гоя до родната му къща във Фуендетодос, където ще намерите четири от сериите, а именно „Капричос“, “Ужасите на войната“, “Торомакия“ и “Диспаратес“, така и извън пределите на страната. На много места във Франция също ще срещнете гравюри на Гоя, включително в Лувъра.
Гоя си остава загадка, въпреки многото негови картини, въпреки всичко, което се знае за неговия живот, но какво е в главата на гения си остава загадка. Може би и затова и някой я маха физически от неговия скелет след смъртта му, като най-вероятно си мисли, че може да прозре вътре в ума му. Трудна задача. Но каква е историята с изчезналата глава на гения?
Гоя заминава вече 78 годишен за Франция в изгнание заради преследването от режима на Фернандо VII. Обвинен е, че е симпатизирал на френските окупатори, въпреки революционите си картини като Втори и Трети май. След посещението на Париж и Лувъра, той се установява в Бордо, където по това време е пълно с испанци изгнаници и там среща стари приятели и поддръжници. Макар и болен и на преклонна възраст, Гоя продължава да рисува и то с майсторство, каквото и преди, неподвластно на болестта и възрастта. Когато през 1828 година умира на 82 годишна възраст, той е погребан в гробището в Бордо, но 60 години по-късно консулът на Испания в Бордо Хоакин Перейра моли испанската кралица, вдовицата на Крал Алфонсо XII, тленните му останки да бъдат есхумирани и преместени в Мадрид, заедно с останките на друг изгнаник – богатия търговец Гойкоечея, близък приятел и тъст на сина на Гоя. И така и става, двата гроба са есхумирани. Какаво се оказва обаче, на скелета на Гоя, разпознат по дрехите, с които е бил погребан, му липсва … главата.
Въпреки обстойното разследване по това време, мистерията не е разкрита. Още повече, че години преди това през 1849 година, художникът Дионисио Фийерос рисува череп (през тази епоха подобни алегорични натюрморти са на мода), но странното е, че картината е озаглавена ‘’Черепът на Гоя’’. По-късно този череп обаче е разрушен, когато роднина на художника, който е студент по медицина, го ползва за експерименти. Заради липсващата глава, първоначално телата не са пренесени в Мадрид, това става по-късно, през 1899, когато властите заявяват, че ‘’с глава или без, тялото трябва да бъде върнато в родината му“, като първоначално Гоя е погребан в църквата Сан Исидро, но през 1919 го преместват в Сан Антонио де ла Флорида.
Днес тялото без черепа лежи погребано в параклиса Сан Антонио де ла Флорида в Мадрид, параклис, чийто купол и корнизи години преди това Гоя сам е изрисувал в чест на Свети Антоний от Падуа. И както винаги при Гоя, там той остава своя хуманистичен почерк, като човешкия свят е издигнат над небесния. Ангелите поддържат купола, на който е Свети Антоний и хората, представители на мадридското общество от края на 18 век, като оттам надничат лицата, както на аристокрацията, така и на обикновените хора, които Гоя толкова много обича да изобразява. А параклисите са два един до друг и то защото е построена реплика, където да се провеждат религиозните церемонии, а оригиналният параклис днес е музей – още една спирка по маршрута на Гоя в Мадрид.
Гоя е надарен с въображение, но и с умението да предаде това въображение на платното. Остава завинаги верен на себе си, на поривите си, следвайки собствената си визия. Дори когато е принуден да рисува портрети на аристокрацията за пари, той го прави, но влага свой собствен почерк. Гоя не следва модата и не я налага, защото той е самотна, но затова пък ярка, звезда на небосколна на испанската живопис в края на 18 и началото на 19 век. Макар да е преследван, хулен, макар при него всеки успех да се постига трудно и да идва късно в живота, макар и болен, загубил едно от сетивата си, но никога не загубил вътрешното си търсене да отразява и изобразява както външната, така и вътрешната реалност с всичката му красота, но и грозота и отчаяние. И въпреки, че погледът му е често критичен и непоколебим, той е изпълнен с човещтина и творчески замах. Не случайно статуята на Гоя е поставена пред едната страна на музея Прадо, а от други две страни са статуите на Веласкес и на Морильо, това е едно признание за гения на тези трима испански художници, белязали не само испанската, но и световната живопис. Франсиско де Гоя гледа с неумолим поглед към входа на музея, така че който и да мине оттам, за да влезе в музея, трябва да премине пред погледа му. Той продължава неуморно да следи потока на живота и ни приканя да влезем в музея, за да се потопим в нещо, което е вечно, а именно доброто изкуство.
